СИКСТИНСКАТА КАПЕЛА В РОК МУЗИКАТА - СТЕНАТА НА РОДЖЪР УОТЪРС

Два месеца след зрелищния спектакъл (нарочно използвам тази дума, а не концерт) в София реших, че е време да споделя мнението ми защо пък точно в съвременната концертна версия на "Стената" може да бъде търсена аналогия с Микеланджеловия шедьовър. 

Накратко кои са общите черти във великите произведения на изкуството?
- породени са от депресивни чувства на творците, а не от ширещ се позитивизъм; 
Консуматорското общество всеки ден ни вменява, че бодрият дух, усмивката и положителните емоции са носителите на просперитета. Възможно е в материалния свят, но уви не и за състоянието на духа. 

- многопластие като изразни средства;
С други думи, достигане на дълбочина за интерпретация, но пък за това се изисква умствен капацитет, въображение и познания.

- влияние; 
Как творбата е повлияла в развитието на стила и как е вдъхновила хората.

- новаторство;
Дали се отнася за иновационен подход в представяне на идеята, еволюционен технически аспект или оригиналност спрямо конкурентите.

- безкомпромисност относно качество;

- детайлност;
Детайлите са показателни в много сфери, включително и в изкуството.

Според мен всяка една от горепосочените черти може да бъдат намерени в "Стената" на Роджър Уотърс. Възможно е и други критерии да бъдат изброени. Сравнявам конщуствено със Сикстинската капела, защото е епохален шедьовър сред визуалното изкуство, каквото е съвременната версия на "Стената" сред рок концертите. Ще пропусна изброяването на фактологията защо, как и по какъв повод е създадена творбата на Уотърс. Концертът в София беше третото ми посещение на турнето и за разлика от предните два в Загреб и Атина, състояли се в зали, стадионната версия е още по-изкъртваща. ТУК може да прочетете и видите снимки от "Стената" в края на 2 страница на описанието ми за Загреб и Плитвички езера.

Всеки един елемент от шоуто е обмислен. Като се започне от песните, които звучат на запис преди началото и встъпителното интро от филма "Спартак" на Стенли Кубрик. 

Перфекционизмът в детайлите е смайващ, предвид мащаба. Например, в униформите с чуковете.

След гръмкото начало с "In the Flesh?" чуваме бебешкия плач и навлизаме в историята на албума. Стотиците изображения във формата на тухли на загинали хора във военни конфликти по време на песента "Thin Ice" са основен акцент в спектакъла. Първият кадър е на баща му.

Някъде в края на песента още първия път като преживях "The Wall" ми стана ясно, че присъствам на най-добрия концерт, който съм посещавал. Съвършенството на "Стената" е обсебващо.

И ако визуализацията ме остави вцепенен, какво да кажа за по-важното - звука. Потърсих информация по въпроса и установих, че единствено Pink Floyd от големите концентриращи банди използват съраунд системата. Технологичната иновация в записите им, както и в концертите им още от 70-те ги изстрелва в различна орбита и доминант сред стадионните групи. За разлика от стандартните рок шоута, където преобладава купонджийското настроение с пеене и подксачане, "Стената" е с по-философски и съзерцателен характер. Освен на "Another Brick in the Wall" публиката като цяло е вяла, на моменти я оприличавам на театрална атмосферата.

"Страхът изгражда стени" е посланието при появата на децата по време на припева на "Another Brick in the Wall Part 2." По същото време започва изграждането тухла по тухла на недоизградения участък на стената до края на първата част от спектакъла.

"Стената" е посветена на обикновен човек, застрелян от английската полиция, мислейки го за терорист. Макар свръхзрелищната и високотехнологична коцепция да завладява сетивата ти, в основата му стои един артист, който и на 70 години продължава да се трогва, и негодува срещу несправедливостта, консуматорския манталитет, продуктовото робство в обществото.

Освен балансирания и кристален звук, който и до ден днешен ме поставя в размисли как е възможно да бъде постигнат, плътността и всевъзможните звукови ефекти от картечници, чупещо се стъкло, прелитащ самолет, хеликоптери, преминаващи коли, линейки, птички, и какво ли още не, те оставят с увиснало чене. И цялото аудио-визуално пиршество се контролира от сложен механизъм, в който музикантите трябва да изсвирят парчетата на секундата, за да не се случи разминаване с картината по стената.

По време на "Mother" на стената беше изписано "Оставка" в отговор на въпроса на Уотърс дали да вярва на правителството. Кибиците дошли на "Стената" бяха ощастливени, други - недоволни, а за мен лично е толкова незначителен момент от цялата монументалност, че за пореден път се убеждавам в кенефния произход на част от медиите, според които това било основното послание. 

Корпоративната и религиозна доминация ни бомбардираше в прекрасната анимация в "Goodbye Blue Sky."

Любимият ми епизод от първата част на шоуто е при появата на цветята. Страховит момент, който напомня за филма на Алън Паркър, посветен на "Стената". Вдъхновяващата анимация от "Empty Spaces" ни връща 30 години назад и е един от малкото моменти, който не е представен с по-съвременна визуализация. Отчуждението и депресията в лирическия герой избухва във въпроса: "Как ли трябва да завърша стената?"

Множество визуални средства се преплитат в "Стената": куклен театър, мюзикъл, театър, документални кадри, анимации, триизмерни образи.

Към края на първата част стената е почти завършена с размери около 150 метра широчина на близо 12 метра височина. В "Another Brick in the Wall Part 3" най-голямата създавана концертна прожекционна повърхност някога достига размерите си от близо два декара. А ефектът "Уаууу" е стъписващ и въодушевляващ сред публиката при начупващия се екран, в който за миг се прокрадва реч на Барак Обама. Политическият контекст е явно застъпен.

Втората част на "Стената" започва с една от най-харесваните песни сред феновете на Пинк Флойд "Hey You." В "Nobody Home" Роджър е седнал във вградената хотелска стая. Темата за отчуждението и изолираността е основополагаща. 

Войната през погледа на детските очи

Кулминацията! Сътворението. Магия. Шедьовър.

"Comfortably Numb" е връхната точка в концертните изпълнения на Пинк Флойд. Макар липсата на Дейвид Гилмор в прочутото соло да е осезаема, Роджър Уотърс и екипът му са се постарали изригването да е невъобразимо за сетивата. Най-потресаващият момент и бих казал най-висша форма на изкуство. 

Затъмнението е любима изразна концепция на Уотърс още от "Dark Side of the Moon."

След "Comfortably Numb" лирическият герой Пинк претърпява трансформация в диктатор в резултат от изолираността и емоционалната ампутираност. Шоуто трябва да продължи, нали?

Докато Роджър разстрелва публиката, над нас черния, зъл глиган се рее свободно преди да бъде безпощадно разкъсан.

Греховна е гадината. Носи белезите на консуматорското и религиозно подтисничество, следователно е редно да бъде разпердошинена."Всичко ще се оправи, просто продължавайте да консумирате."

Триизмерните прожекции на "Run Like Hell" са високотехнологичната кулминация, съчетани с ритмичното пляскане на публиката насърчавана от Уотърс. Роджър ни казва да го последваме, щом има параноици сред публиката. Интелигентно поднесен сарказъм за овчедушието.

В интервюта Уотърс споменава за проблемите в комуникацията между хората и тяхната емоционална изолация. Чрез бясната консуматорска истерия в продукти като айфоните, той разкрива неодобрението си и нещо повече с виден сарказъм са преплетени редица изображения в целия спектакъл със слушалки в ушите и послание започващо с "I ......" Роджър не поучава и разказва. Той дискретно разкрива идеите си, но как вече ги интерпретират хората е сложно да бъде отговорено.

Не е подминат заснетият трагичен удар срещу цивилни граждани в Багдад

В "Waiting for the Worms" основният символ в спектакъла безмилостните червено-черни чукове, с които всъщност започва концерта, маршируват в прерисуваната анимационна версия на Джералд Скарф. Познатите ни диктатури през 20 век заради сходството в цветовете, в общочовешки аспект: жестокостта, разрушението, потисничеството са сред общоприетите интерпретации. Според Микеланджело Антониони "филмът не трябва да свършва с надписа край, той трябва да продължава в зрителя, неговият истински герой". 

В последната композиция "The Trial", позната ни от филма "Стената", се разиграва съдебен процес, в който дейно участие взимат учителя, съпругата и майката.

Макар военният, корпоративният и религиозният акцент да е преобладаващ в съвременната версия на "Стената", зрелищният спектакъл завършва с концептуалния финал от албума с тематиката за изолираността и отчуждението. 

Съдията произнася присъдата: "Съборете шибаната стена!"

Съкрушителният финал използва класическата театрална концепция на Аристотел за катарзиса. След разрушението на стената, лирическият герой се пречиства и възстановеното желание за живот е представено чрез чистотата и емоционалността на децата.

Остава отворен отговорът на въпроса защо след всеки концерт от турнето се чува на запис "Мистерията на българските гласове."

"Стената" на Роджър Уотърс отговаря на екзистенциалния въпрос на Пазолини във филма му "Декамерон:" "Защо трябва да творим изкуство в живота, след като мечтите ни са по–сладки от него!"